История на България 6-7 клас

1. Цар Петър 927-970.

След политическия и културен възход на България по времето на цар Симеон Велики (893-927), на престола идва Петър – вторият Симеонов син от брака му със сестрата на болярина Георги Сурсувул. Цар Петър (927-970) е известен със своето миротворство и грижи за църквата, заради което е канонизиран за светец. Неговото управление е и най-дългото в българската средновековна  история.

Петър поема властта твърде млад и в трудни години, когато страната е изтощена от продължителните войни с Византия. Една част от болярите, начело с настойника на царя Георги Сурсувул, искат продължаването на войните и довършването на Симеоновото дело – превземане на Константинопол.  Други пък искат мир и стабилизиране на огромната държава.

Още през 927 г. Петър, под влиянието на вуйчо си, предприема военни действия в Тракия срещу Византия и превзема крепостта Виза. Намеренията на царя са по-скоро да постигне добри позиции за мирни преговори. Голяма българска делегация, начело с Петър, е приета тържествено във византийската столица от императора Роман Лакапин. Подписва се договор, в който основни клаузи са: брачен съюз между Петър и принцеса Мария – внучката на императора и признаване царската титла на българския владетел. На 08 октомври 927 г. в църквата ”Света Богородица при Пиги” се извършва брачната церемония и Мария приема името Ирина – в чест на мира. За пръв път е нарушена византийската традиция да не се жени ромейска принцеса за ”варварски владетел”. Уреждат се границите в Тракия и размяната на пленници. Византия се задължава да плаща годишен данък и признава  патриаршеска титла на българския архиепископ. Преславският архиепископ Леонтий става първият български патриарх. Това е голямо признание за България.

Срещу цар Петър обаче се обявяват настроените за война боляри. През 928 г. по-малкият му брат Иван организира заговор, но е заловен и изпратен във Византия. Две години по-късно и първородният син на Симеон – Михаил вдига въстание в поречието на Струма, но внезапно умира и въстанието е потушено.

Тези вътрешни междуособици отслабват държавата. Управлението на цар Петър е съпроводено с появата на религиозни движения и ереси. Св. Иван Рилски поставя началото на отшелничеството. Появява се и богомилството – религиозно движение, насочено срещу официалната църква и социалната несправедливост.

Като свещеник създателят на богомилството, поп Богомил, има сравнително високо образование за своето време, познава добре светото писание, православната църква и средновековното общество, които подлага на остра критика. Той изгражда учението си върху ясна и стройна философска структура, включваща космогония, христология, есхатология и етика.

Учението на поп Богомил получава различни оценки от историците и философите. Едни учени го отричат като вредно и разрушително за обществото учение, което убива жизнената енергия и подкопава църквата и държавата. И наистина поп Богомил и богомилите са преследвани като вредни за обществото, защото не искат да работят и да служат на господарите. Църквата свиква събори за разобличаване и съдене на богомилите като еретици (по времето на цар Борил – 1211 г., в 1359 при Иван Александър и др.).

Други учени виждат в поп Богомил бунтаря срещу класовата несправедливост и идеолога на първото антифеодално религиозно движение. Безспорно е едно – че поп Богомил е един от бележитите българи, създател на социално-религиозно учение и движение с хуманна и демократична насоченост, което се разпространява и в много други страни на Европа.

Съседните държави се възползват от липсата на военната сила от времето на Симеон. Около 930 г. плененият сръбски княз Чеслав избягва от Велики Преслав. С подкрепата на Византия той вдига въстание и освобождава  Сърбия от българска власт. През 30-те и 40-те години на Х век от североизток печенегите започват да нападат България. От северозапад се активизират войнствените маджари, които предприемат походи срещу Византия и достигат до Солун и Източна Тракия. Техните нашествия опустошават западните българските земи през 943, 948, 958 и 962 г. Опитите на цар Петър да потърси византийска помощ не успяват. Въпреки сключения договор, Византия не подпомага България срещу северните нашественици.

През 967 г., когато българските пратеници отиват в Константинопол да получат годишния данък, биват позорно изгонени. Новият византийски император Никифор Фока (963-969) започва да води открито политика за унищожаване на България. През 968 г. той подтиква киевския княз Светослав Игориевич (945-972) да предприеме първия си поход срещу България, като нахлува с 60-хилядна армия в Северна Добруджа. Българската войска е разбита и преследвана до Дръстър. Цар Петър получава апоплектичен удар и се оттегля от властта в манастир, където умира след около една година – на 30 януари 970 г.

Управлението на Цар Петър се характеризира с вътрешни борби между аристокрацията, богомилството и настъплението на външните врагове, което отслабва държавата и предшества завладяването й от Византия.

След като през 971 г. Североизточна България е превзета от Византия югозападните български територии остават под властта на Комитопулите – синовете на комит Никола – Мойсей, Давид, Арон и Самуил. Център на държавата става гр. Преспа, а по-късно гр. Охрид.

Междувременно във Византия идва на власт новият император Василий ІІ (976-1025) – най-могъщият представител на Македонската династия. През първите години той е зает с бунтове в Мала Азия. Това е използвано от българите за настъпление и  възвръщане на територии от Византия.

През 976 г. Комитопулите започват военни действия срещу Византия, но още в началото Давид е убит от скитащи власи, а Мойсей загива при обсадата на Сяр. От Константинопол успяват да избягат Петровите синове Борис ІІ и Роман. На границата Борис е убит от бългаските войници, тъй като го вземат по дрехите за роемеец. За български цар е обявен Роман (976-991).

През 986 г. император Василий ІІ предприема първия си поход в България. Той обсажда Сердика (днешна София), но не успява да я превземе. При оттеглянето си  в прохода Траянови врата – наречен още Българска клисура (до Ихтиман) – претърпява поражение, като едва се спасява с бягство

Братята Арон и Самуил в началото са единни, но към 987 г. Арон е заподозрян в  съглашение с византийците.  На 14 юни 987 г. в местността Разметица (близо до Дупница) изменникът  е екзекутиран с цялото му семейство. Пощаден е само първородният му син Иван Владислав. В България остават да  управляват  Роман и Самуил, но първенство има Самуил.

През 989-991 г. Самуил освобождава Североизточна България, отвъддунавски територии и част от Тракия.

Цар Роман управлява в Скопие, където основава манастира ”Св. Георги Бързи”. През 991 г. Василий ІІ влиза в града и пленява царя, който  умира по-късно в тъмница. На престола застава   сам цар Самуил (991-1014).

През 996 г. българите нахлуват в Тесалия и достигат до Пелопонес. На връщане при р. Сперхей претърпяват тежко поражение и царят едва се спасява заедно със сина си Гаврил Радомир.

През 997-998 г. цар Самуил предприема голям поход по Адриатическото крайбрежие и покорява сръбските княжества. Пленява княза на Зета Иван Владимир и го оженва за дъщеря си Теодора (Косара).

Другата си дъщеря Мирослава цар Самуил дава на Ашот Таронит и го прави управител на Драч. С династичен брак урежда и отношенията си с унгарците, като жени Гаврил Радомир за дъщерята на унгарския вожд Гейза.

В началото на ХІ в. Василий ІІ подновява военните действия срещу България и превзема Североизточна България (1000), Верея, Сервия и Воден (1001). След осеммесечна обсада превзема Видин (1003), а след това и Скопие (1005). Насочва се към Средец, но при Перник е отблъснат от войводата Кракра.

През 1009 г. цар Самуил предприема поход към Солун, но претърпява поражение при Крета (до Солун).

На 14.07.1014 г. при с. Ключ в подножието на планината Беласица се разгаря най-решителната битка, която завършва с пълна победа на ромеите. Пленените 15 000 български войници по заповед на императора са ослепени, като на всеки 100 души оставят по един водач с едно око. За тази своя жестокост Василий ІІ е наречен ”Българоубиец”. При вида на войниците цар Самуил получава сърдечен удар и след два дни умира (06 октомври 1014 г.).

Властта се поема от сина му Гаврил Радомир (1014-1015), който спечелва няколко сражения, но скоро противникът превзема Щип и Воден. Царят прави предложение за мир, но Василий ІІ го отхвърля и превзема Мъглен.

По време на лов Гаврил Радомир е убит от братовчед си Иван Владислав (1015-1018), който се обявява за цар. Василий ІІ се възползва от междуособиците и превзема Охрид. Иван Владислав премества столицата в Битоля, за което свидетелства Битолският надпис. През 1016 г. той заповядва да убият сръбския княз Иван Владимир, зет на Самуил. След това прави опит да привлече на своя страна печенегите отвъд Дунава, но не успява.

През февруари 1018 г. Иван Владислав е убит при обсадата на Драч. През март 1018 г. Василий ІІ влиза победно в Охрид и заграбва българското царско съкровище. Царицата Мария, патриарх Давид, Кракра Пернишки и др. се предават, но други продължават борбата.

Престолонаследникът Пресиян ІІ с братята си и воеводата Ивац се укрепват за известно време в албанската планина Томор. В Сремската област последен се защитава воеводата Сермон, но е убит с измама.

Така в края на 1018 и в началото на 1019 г. Василий ІІ Българоубиец подчинява цяла България. През 1025 г. патриаршията в Дебър също губи своята самостоятелност. Българската аристокрация не се оказва единна и не успява да опази Първото българско царство.

3. Съпротивата на българите. Въстания срещу византийската власт.

  През 1018 година след близо половинвековна борба България е завладяна от Византия. В България е въведено византийското административно деление, Българската патриаршия става архиепископия, а българската аристокрация е изселена в Мала Азия, като са и дадени византийски титли. На отделни места продължават борбата български местни първенци и престолонаследникът Пресиян II, но без успех.

    След смъртта на Василий II положението на българите се усложнява повече. Данъците са увеличени и заменени с натурални, а на мястото на българския Охридски архиепископ Йоан, който починал, е назначен византиец. Това е причина да бъде организирано въстанието на Петър Делян през 1040 година, което избухва в Белград. Той е провъзгласен за цар. Въстаниците напредват на юг и се съединяват с въстаниците от Албания, начело с Тихомир. Последният обаче е убит. Обединените български въстаници настъпват на юг, към Солун, като по пътя са разгромени ромейски части. Тогава обаче се появява провинилият се братовчед на Петър Делян Алусиан. Петър Делян му прощава и му повелява 40 000 армия, за да превземе града, но той се оказва некадърен военачалник и бива разбит. На една вечеря Петър Делян е ослепен от братовчед си. Алусиан се предава на ромеите, а въпреки съпротивата на въстанието е сложен край.

    През следващите години българите страдат от варварски и нормански нашествия. Те ограбват и избиват българско население. Българите трябва да се справят с тях сами. Освен това през България минават и кръстоносци, които правят същото като варварите. В крайна сметка Византия успява да се справи с тези опасности.

    През 1072 година избухва бунтът на Георги Войтех, но и той е потушен. Надигат се още българите в Тесалия, начело с Никулица Делфина (1066), Нестор (1074), павликяните в Пловдив (1074), Добромир в Несебър през 1078 година и други. Всички те обаче са неуспешни. През 1185 година е вдигнато въстание, начело с Асен и Петър, което донася свобода за българския народ.