Христо Смирненски - живот и творчество. Братчетата на Гаврош - образът на студения град.
Днес ще се запознаем с един от най-младите, но велики поети в българската литература.
Христо Смирненски.
Нека най-напред да чуем малко от негова житейска история, разказана по наистина драматичен начин.
А това е и рецитал на една от големите му творби, докосваща големи социални проблеми, актуални и днес.
Анализ на "Братчетата на Гаврош"
Христо Смирненски
В стихотворението "Братчетата на Гаврош" звучат настойчивите реторични обръщения на лирическия Аз към града мащеха.Той е видян в най-мрачните и най-отблъскващите му превъплъщения. Отново се появява "скован от злоба","шумен и разблуден".Творбата е протест срещу социалната несправедливост и жестоките контрасти в обществото.
При Смирненски образът на града е изобразен като някакво чудовище - хищно, агресивно и злонамерено.То властва над социалните аутсайдери и ги превръща в свои жертви.
На фона на празничния и шумен град изпъква детската нерадост. Жесток великан, градът е недостъпен за милост и състрадание. Той олицетворява света, към който Смирненски отправя своите гневни въпроси. Поетът се превъплъщава в детската пихика,за да погледне на нещата около себе си през техните очи и чувства, да намери израз чрез думите им.
Малките гаврошовци твърде рано познават нищетата и се сблъскват с жестокостта на живота. Ако за ситите и богатите той е вечен празник, тях ежедневно обрича на печал. Животът им е постоянен сблъъсък с грозното и студено лице на града. Мизерията убива мечтите им, отнема им "безброй жадувани неща". В света на социалната дисхармония малките гаврошовци са най-невинните жертви. Те жадно съзерцават бляскавите витрини, но няма да получат нищо от разкоша и светлината на града. Единственият им "подарък" ще си остане социалният мрак:
"и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!"
Последният куплет завършва структурната рамка на поетичния текст. Тази кръговата композиция на стихотворението символизира жестокия пръстен на безизходицата и затваря страданието като естествен и неизбежен отпечатък на града.
Стихотворението завършва така както започва, и по този начин авторовото послание, като в рамка, се запечатва в съзнанието на читателя. Не може да се забрави неприветливото лице на злобния град и напразния блясък на електричните му глобуси. В този бездушен, каменен свят, човешката съдба е без стойност, а бедните хора са обречени да страдат, смазани от непосилното бреме на мизерията и глада, погубени от социалната неправда.