Немили - недраги - Глава I. Характеристика на герой.
Повестта е литературен вид, който се среща в славянските литератури. Тя е с обем и сюжет, по-близки до разказа, отколкото до романа – с еднопланово развитие на художественото действие и обикновено без сложни взаимоотношения между персонажите. За разлика от разказа обаче повестта се изгражда върху повече епизоди, включва повече герои и е с по-разгърнато сюжетно развитие.
Повествовател наричаме лицето, което води разказа в повествователния текст. В случаите, в които говори в първо лице, можем да го наречем разказвач. Повествователят е различен от автора, който е реално съществуваща (или съществувала) личност, така както лирическият говорител е различен от поета. Повествователят е част от художественото произведение, но същевременно е посредник между текста и читателя. В някои случаи има свое име и биография и е герой в произведението, в други присъства дистанцирано, скрито.
За повестта „Немили-недраги“ знаем, че има до голяма степен автобиографичен характер. Самият автор свидетелства:
„Това е едно точно описание на живота на хъшовете в Румъния, между които попаднах и аз.
Младият поет Бръчков съм аз.
Всички други са също живи лица под измислени имена.“
Иван Шишманов. Иван Вазов. Спомени и документи, 1930
Заглавието налага асоциация с Ботевото стихотворение „На прощаване в 1868 г.“. Вниманието е насочено към нерадостната емигрантска участ на българските хъшове. Определенията немили-недраги се отнасят и към съдбата на онези герои, които са оцелели след Освобождението и са принудени да се сблъскат със следосвобожденската действителност, обричаща ги на забрава и жалко съществуване. Централен в повестта е колективнят образ на българския хъш, предпочел лишенията и трудностите на емигрантския живот пред измамната сигурност на робското битие. Същевременно обаче всеки от героите има своите индивидуални черти, които го открояват – портретна характеристика, кратки биографични сведения, но не се казва почти нищо за произхода им, за дома, който са напуснали, за семействата им.
„Немили-недраги“ е повест за съдбата на българските хъшове в Браила, за трудния им живот на изгнаници и страдалци, обречени на принудително бездействие далеч от родината. Но творбата разказва и за съхранената им гордост на борци и патриоти, готови да пожертват живота си, когато отечеството ги призове. Обстановката, в която живеят героите, е мрачна, потискаща, тягостна. Ежедневието им е мъчително, белязано със знаците на мизерията, борбата за хляба. Те са отритнати и презрени от румънското общество, нежелани в чуждия град, свободни, но далеч от свидното отечество. Единственото им убежище от самотата и отчуждението е кръчмата на Странджата. Тя, макар и бедна, им дава огромно богатство – възможността да бъдат заедно, да се подкрепят, да устояват на изпитанията на настоящето, но и да си спомнят с гордост за славното минало и да мечтаят за подвизи и героична жертвеност в бъдещето, когато пак ще проливат кръвта си за родината.
Първата глава от повестта „Немили-недраги“ има въвеждащ характер. Тя хвърля светлина върху епохата, в която се развива действието, и изгражда първоначалната представа за обстановката и героите.
Началото на творбата насочва вниманието към Браила – румънския град, в който живеят прокудените от родината герои. Далеч от България, те страдат за топлината на бащиното огнище, за уюта и хармонията на родния дом. В душите им е пусто и празно. Тази идея е внушена чрез пейзажното изображение, с което се открива повествованието. Нощна Браила е мрачна, студена и отблъскваща. Думите, които изграждат атмосферата на пустота и безнадеждност, са „нощ“, „мъгла“, „мъжделиви фенери“, „мрак“. Тъмният град и притихналите улици са ярки художествени детайли, очертаващи контурите на една потискаща обстановка, която е в съответствие с мъченическото ежедневие на героите на повестта. Хъшовете са обречени да живеят в чуждо, враждебно пространство, студено и отблъскващо.
На фона на тъмния и неподвижен град контрастно се откроява светещото прозорче на „една будна кръчма“. Сред мъртвилото на нощта кипи живот, чуват се бурни разговори. От описанието на студената, мъглива Браила повествователят преминава към изображението на онова ключово в творбата място, носещо гръмкото име „Народна кръчма на Знаменосецът“. Това своеобразно стесняване на художественото пространство откроява братското гнездо на хъшовете, намерили свой дом сред чуждия и враждебен свят.
В описанието на кръчмата на Знаменосеца – основно място на действието в творбата – Вазов преплита белезите на нищетата и на героизма. Въздухът е задушлив, наситен с тежките изпарения на евтините питиета и с цигарения дим. Една опушена и полуразбита лампа осветява вехтата и бедна подредба. Тази мъжделива светлина разкрива обаче и знаците на героичното в тясното пространство на избичката. Светът на миналите героични битки и на надеждите за бъдещи подвизи оживява в сюжетите на картините, висящи по олющените стени на мрачното подземие. Една от тях изобразява група едри, величествени мъже, добре въоръжени, с бели хъшовски дрехи и златни лъвчета на калпаците.
4. Как върху този фон са изградени индивидуалните портрети на героите?
• Защо повествователят представя героите си в ситуация на диалог? За какво говорят и спорят разгорещено те?
• Къде откривате белезите на мизерното „сега“ и на величавото „преди“ в портретната и в речевата характеристика на най-стария между хъшовете?
• Кои са логическите ударения в портрета на Македонски? По какъв начин е загатнат неспокойният му, авантюристичен дух? Коментирайте съчетанието на противоположности в образа му.
• Какъв отпечатък е поставило мрачното настояще върху герои като Хаджият и Попчето?
• Разсъждавайте върху онези моменти, които очертават портретната и духовната характеристика на Бръчков:
– емоционалните реакции на младежа на видяното и чутото;
– връщането към миналото на героя и конфликта между неспокойния му, авантюристичен дух и еднообразието на осигуреното съществуване;
– автобиографичните елементи в характеристиката на този „почти лапак с фес“;
– обстоятелството, че „беше забравил да вземе и пари за разноски“.
Върху този богат фон повествователят изгражда и индивидуалните портрети на героите. Насядали един до друг в бедната кръчма на Знаменосеца, където са намерили свой дом сред чуждото и враждебно пространство, хъшовете разговарят за минали юначества и славни подвизи.
Вниманието се насочва първо към най-стария измежду присъстващите. Едър и сух, с гъста черна брада на пожълтяло, изпито лице, този хъш внушава уважение и респект. Набразденото от зараснали рани чело носи и печата на неизлечимата болест, но издава и много жива мисъл, бодър дух и твърдост на характера. Непрестанната кашлица, която раздира гърдите му, е последица от ежедневните лишения и страдания. Името на хъша не е споменато, но образът му е обогатен посредством речевата характеристика. По всичко личи, че разговорът е твърде интересен за този сух, но снажен мъж. Той болезнено реагира на всяка неточност от страна на разказващия, сякаш отново преживява случилото се в миналото. А разказът се отнася до боевете в Балкана и участниците в тях. Старият мъж храбро се е бил, развявал е знамето и е ранен в боевете за отечеството, затова сега е така развълнуван от величествените спомени.
Следващият хъш, който попада в обектива на художественото изображение, е Македонски. Повествователят подчертава внушителното му присъствие като физика, лукавите и дръзки очи – огледало на един авантюристичен, неспокоен дух, както и онова „осезателно влияние“, което упражнява върху останалите хъшове. За този мъж се знае единствено, че е бил предводител на „някаква хайдушка чета в Македония“ – обстоятелство, достатъчно да вдъхне уважение и дори страхопочитание на изгнаниците, копнеещи за битки, слава и жертвеност в името на отечеството.
Мизерното съществуване, ежедневната борба за хляба са поставили мрачния си отпечатък върху лицата на всички хъшове. Хаджият и Попчето са млади, но с бледи и уморени лица, преждевременно състарени и набръчкани. И макар съсипани от безсъние и скитане из браилските улици, тези мъже достойно понасят страданията, защото намират духовна опора в славното си минало на поборници за свободата на родината.
Последният от присъстващите, чиято портретна и нравствена характеристика очертава повествователят, е младият Бръчков. В този образ се оглежда младостта на твореца – самият Вазов е живял със страданията и идеалите на българските хъшове. Читателят се запознава с Бръчков чрез емоционалните му реакции на видяното и чутото и особеното благоговение пред стария знаменосец. Този „почти лапак с фес“ е син на богат свищовски търговец. Младежът тайно е напуснал „магазията на баща си“, за да вкуси от сладостта на приключенията. И сякаш този „мечтател, идеалист, ветреник“, автор при това на „цяла патриотическа поема“, намира своето естествено място сред хъшовете. В неговите очи изгнаниците са одухотворени и силни, идеализирани, видени единствено в светлината на красивата мечта за подвиг и саможертва. Младежът дотолкова е скъсал връзките си със света на материалното, че е „забравил да вземе и пари за разноски“. Така в лицето на Бръчков повествователят вижда достоен наследник на величавата мисия на хъшовете, приемник на тяхната любов, патриотична всеотдайност, жертвеност и духовна сила.
Във финала на първа глава се доизгражда представата за най-стария измежду хъшовете. Последните щрихи в описанието за пореден път очертават противопоставянето между славното минало и мизерното настояще. Немощният, болен съдържател на кръчмата се оказва Странджата – юнакът от картината.