Български език 6-7 клас

Днес ще се запознаем и с последното произведение за тази учебна година - разказът "По жицата" от Йордан Йовков. 

Разбрахте ли защо разказът се нарича "По жицата"? 

„По жицата“ е разказ за споделената мъка, за съпричастието, за потребността на човека от разбиране и топлота. В тази вълнуваща творба Йордан Йовков разкрива своето убеждение, че бедите и страданията са част от човешкия живот, но те се понасят по-леко, когато са съпътствани от добротата, състраданието, вярата и надеждата.

 Авторът насочва вниманието на читателя към добруджанския овчар, който много бързо разпознава белезите на душевното страдание в походката и в поведението на идващия към него мъж. Преди да е разменил с него и дума, Моканина знае, че едрият човек е с благ характер – „на мрaвята път струват“. Вижда блуждаещия му поглед и чува поздрава му, изпълнен с мъка. Това са знаци, разкриващи непосилна болка. За проницателния поглед на Моканина не остава скрита и сиромашията на другоселеца. Свидетелство за нея са кръпките по ризата, оръфаните потури и пояс, но мъдрият добруджанец е убеден, че бедността не е причина за мъката му. Този извод се потвърждава и от външността на двете жени в каруцата. Превитата снага на по-възрастната, отпуснатите краища на ръченика ѝ, легналото момиче, завито с черги в жегата, разкриват истината за тревогите на другоселеца.
    Болката на непознатите хора пораждат съчувствието на Моканина. Той от опит знае, че споделената мъка се понася по-леко и затова повежда разговор: „Ти май болно имаш?“. Деликатно, без да се натрапва, оставя бащата сам да реши дали ще сподели болката си, или не.

Гунчо усеща добронамереността на овчаря и разказва за тежката си съдба. Речевата характеристика го представя като добър и жертвоготовен баща. Скромен човек е и е благодарен на Бог за малкото, което има. Неговата най-голяма ценност са децата и е безкрайно нещастен, защото съдбата му е отнела тая радост – няколко са починали още малки, а единствената му оцеляла дъщеря е тежко болна. Всяка дума на Гунчо е белязана с болка. Именно нея долавя Моканина и изслушва изповедта му с нарастващо съчувствие. Особено е развълнуван от разказа за змията, легнала на Нонкините гърди. В народните вярвания и в Библията змията се свързва със злото, което връхлетява изненадващо човека, с дявола, който пакости на хората.

Авторът акцентира върху противопоставянето бяло – черно. Ако белият цвят се свързва с Бога и благодатта, с която дарява хората, с доброто и живота, то черният цвят е неговата противоположност и означава нещастие, зло, смърт. Образът на бялата лястовичка е противопоставен на образа на змията. Както в митовете противоборството между птица и змия означава битка между хаоса и Космоса,така и в Йовковия разказ това противопоставяне може да се разчете като борба между доброто и злото, между вярата и неверието.
    Много бързо, след като е казал истината, състрадателният добруджанец се досеща, че за изтерзаните другоселци истината е страшна, защото чудодейната птичка е единствената надежда за изцеление на Нонка. Ето защо първо изрича колебливото: „– Пък може да има. Може.“, след това дава примери с други бели животни и чак тогава преминава към утвърдителното: „Пък и трябва да има, щом се е чуло...“. Макар и кратък, разговорът между двамата мъже им дава възможност да се опознаят. Гунчо разбира, че овчарят искрено му съчувства, и е сигурен, че ще го подкрепи в опита му да обнадежди Нонка. Моканина пък е дълбоко трогнат от чуждата болка. Израз на загрижеността му към съдбата на другоселците е желанието му да види болната.
    Срещата с Нонка и майката е кулминация на разказа. Овчарят е потресен от страданието, което излъчва горестната майка. Стъписан е от стопената снага, от жълтото като восък лице и от младите светли очи на момичето. Детайлите от портрета на Нонка пораждат асоциация за догаряща свещ. Въпросът на болната: „Ще я видим ли, чичо?“, предизвиква болка у Моканина. Без да се замисля, спонтанно овчарят потвърждава думите на Гунчо. Деветкратното повторение на глагола „видя“ в различни форми засилва драматизма на момента. Речта е накъсана, задъхана и издава силното вълнение. Много топлота крие и обръщението „чедо“. Думите прозвучават не като обикновено пожелание, а като молитва и благословия.
    Мъката прониква дълбоко в душата на Моканина. С тъга той гледа към отдалечаващата се каруца и в съзнанието му се запечатват образите на страдащия баща, на безутешната майка и на изпълнената с вяра Нонка, жадуваща изцеление. Трагедията на другоселците е повод да се замисли върху безкрайното страдание по света. Израз на натрупалата се в душата му болка са последните му думи: „– Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“.

 Финалът на разказа поражда размисли както за безкрайното страдание, съпровождащо хората от люлката до гроба, така и за благородството, щедростта и милосърдието, които нравствено извисяват човека.

Проблемите, разкрити в разказа на Йовков съпровождат човека през всички векове. Човекът винаги е имал нужда от съпричастие, от приятел, да сподели и радостта, и мъката си. Уважението между хората е вид отношение. Основава се на спазване на определение норми на поведение. Как се възпитава уважение, учи ли се човек на уважение, важно ли е то за съществуването и самоопределянето ни? 

Тези въпроси са вид нравствен въпрос - обсъждането на проблеми, свързани със справедливостта, доброто, щастието и др е отговор на нравствен въпрос. Отговорът изисква внимателно вникване в проблем, откриване на лючовите думи и разсъждения върху различни аспекти на този проблем. 

Да помислим върху въпроса: Какво означава да си справедлив към себе си и към хората?

Аспекти:

1. Трябва да отговорим на въпроса що е то справедливост? Кои постъпки се характеризират като справедливи. 
2. Има ли нюанси справедливостта? Тоест тя еднозначна ли е за всички? Търсим примери и източници, аргументираме тезата си
3. Обобщаваме разсъжденията.

Прочитаме черновата на текста и редактираме, ако:

• текстът не отговаря в достатъчна степен на поставения въпрос;
• тезата е неточна или не изразява личното мнение на пишещия;
• аргументите не доказват тезата;
• липсва логическа и смислова свързаност между отделните части на текста (теза – аргументи – извод);
• изводът е неточен и не отговаря на изложението;
• графичното оформление на текста не е спазено;
• допуснати са грешки (правописни, пунктуационни, граматични, лексикални).

Пишем белова.

Какво означава да си справедлив към хората и към себе си?
(Отговор на нравствен въпрос)

    Справедливостта е качество на човека, което не е присъщо на друго живо същество. Да си справедлив към хората, означава да постъпваш с тях така, както искаш те да постъпват с теб.
    Справедлив е този, който в постъпките си се ръководи само от фактите, а не от оценките и от чувствата си. Аз например може да не харесвам определен човек като характер, но в името на справедливосттапризнавам, че е умен или красив. Да си справедлив, значи да си искрен, обективен, безпристрастен.
    Справедливостта обаче невинаги е приятна. Справедливо е понякога да не успееш с нещо, да не се справиш, както искаш, да не се класираш за състезание или да изберат друг вместо теб. Това няма да ти бъде приятно, но трябва да го приемеш.
    Заключението е ясно: важно е да съдим хората и себе си справедливо – според това, което наистина сме направили, а не според това, което си мислим, че правим.